„Арменците сме свикнали да работим под натиск и в лоши условия“, казва главният изпълнителен директор и председател на Управителния съвет на „Уникредит Булбанк“ Левон Хампарцумян в отговор на въпрос на Actualno.com защо представители на арменската общност успяват да са сред лидерите във всички сфери на живота у нас.
По думите му емигрантската съдба на арменците възпитава в тях силен инстинкт за оцеляване и нагласа да не губят присъствие на духа в трудни ситуации и да продължават напред. „Това са много важни качества в бизнеса и въобще в живота. Те не са гаранция за успех, но са много добра предпоставка“, казва Хампарцумян.
„…Това е позиция на пръв между равни. Има много хора, които имат подобни постижения и качества“, казва Хампарцумян по повод избирането му за Мениджър на годината в края на октомври. По думите му най-важното за един успешен мениджър е да води добър екип, на който да може да делегира власт и отговорност. Като свое лично качество, което му помага да е успешен управител, той посочва стремежа да е в баланс със себе си. „Един човек, който не е в баланс със себе си, трудно взима правилни решения.“
Според Хампарцумян голяма част от икономическите проблеми в България се дължат на наследеното от комунистическата система схващане, че държавата трябва да се грижи за всички аспекти от живота. „Това може би доведе до това няколко поколения да бъдат отгледани в липса на инициативност. Не само това – инициативността се наказваше, беше забранена“, казва той. Според него изходът от тази ситуация минава през „безогледно“ харчене за образование, което в дългосрочен план би решило и циганския проблем..
Ето какво още сподели той пред Actualno.com
Нека започнем с най-актуалното около вас. Дадохте едно интервю за Нова Телевизия, с което ядосахте доста хора…
Кои хора?
Общо взето казахте, че през 2012 г. са страдали само тези, които не са си помогнали сами.
Мисля, че имаме наследена нагласа от една 50-годишна комунистическа система. Едно от пропагандните усилия на тогавашната хунта беше да създаде впечатлението, че някой мисли за теб, някой се грижи за тебе, някой ти създава предпоставки да учиш, да бъдеш успешен, да имаш здравна осигуреност. Това може би доведе до това няколко поколения да бъдат отгледани в липса на инициативност. Не само това – инициативността се наказваше, беше забранена. Като че ли има оставена някаква следа от този тип мислене, че някой би свършил работата вместо нас. Истината е, че богатството се създава от предприемчивите, от работливите, от успешните и образованите… понякога и от необразованите, разбира се. И с данъците, които тези хора плащат, държавата може да помогне на тези, които не са толкова успешни в живота, и да ни даде услуги, от които всички имаме нужда – образование, сигурност, съдебна система, инфраструктура. Това са нашите пари. Колкото по-разумно се управляват от тези, на които ги даваме, толкова по-добре. Но правителствата сами по себе си не генерират приход. Те са разходен елемент от икономиката. Това съм имал предвид. И съм искал да кажа по-скоро, че инициативността трябва да бъде поощрявана и всеки трябва да осъзнае своята отговорност да направи нещата колкото може по-добре около себе си и това, за което отговаря. За съжаление, голата истина звучи арогантно в ушите на някои хора.
Всъщност четох ваши изказвания и от началото на годината, които носят същия смисъл.
Да. Може би в неделя сутрин – или беше събота, не помня вече – хората очакват една хубава проповед. Но аз смятам, че 50% от решаването на някакви проблеми е осъзнаването им. Ако не знаем какво ни е мястото в света и къде искаме да отидем, няма да знаем и как искаме да отидем и кога.
Значи казвате един вид, че липсата на предприемчивост е хроничният проблем?
Нека кажа, че предприемчивостта в широкия контекст не значи всеки да направи една фирма, да наема хора и така нататък. Предприемчивостта може да бъде в това да смениш града, в който живееш. Или да научиш нещо ново, да завършиш нещо, да научиш език, да придобиеш ново умение. През ум не ми минава, че можем да имаме нация от свръхуспешни предприемачи. Човек може да инвестира и в себе си и да търси активно нови възможности. В България има голяма трансгранична мобилност – доста хора отиват извън страната. Но в самата държава сякаш са по-ниско мобилни – между самите градове. Така ми се струва.
Има огромна мобилност в посока София конкретно…
Да. Много малки страни са така – столицата концентрира всичко. По-равномерното развитие на различните региони в България би създало една по-приятна страна за живот. Но за съжаление това ще отнеме време.
Като говорим за липсата на предприемачество, се сещам за една статия на г-н Иван Костов от миналата година, чиято теза беше, че България се пролетаризира. Всички стават наемни работници, а средната класа изчезва…
Напоследък много се радвам, че виждам малки фирми – малки до средни – които стават световни лидери, в това, което правят. Засега са единици. Но колкото повече такива фирми имаме, толкова повече тезата, че се пролетаризираме, няма да бъде вярна. По принцип днес, в модерния свят – говоря за Америка и Западна Европа – вече започва да се говори за реиндустриализация и връщане на идеята, че производството, индустриалното производство, такова, каквото ще бъде в XI век, вече не непременно трябва да отива в Китай, Мексико, Бразилия и така нататък. Има примери в това отношение. Интел например построи супермодерна фабрика за последното си поколение чипове в Орегон (Западното крайбрежие на САЩ – бел. авт.). България може да изиграе много важна роля във възстановяването на тези технологични вериги в европейски мащаб. Така че пролетариите на XI век не са пролетариите на Маркс. Това са добре образовани, гъвкави в уменията си и общо взето добре платени хора. Това трябва да бъде пролетарият на XI век. България вече загуби едно преимущество, което имаше и което е характерно например за Германия – добре обучена, висококвалифицирана работна ръка за индустрията. Техникумите и другите училища, които даваха не висше образование, но значително повече професионални умения. Виждам, че най-успешните фирми, които имат нужда от индустриални работници, спонсорират това обучение. Образованието по принцип е нещо, за което България трябва да харчи – ще си позволя да го кажа – безогледно. Безогледно в смисъл да не се търси незабавен икономически ефект. Ние като природни богатства нямаме някакви особени залежи нито от енергийни източници, нито от някакви много ценни метали. Или това, което имаме, не е достатъчно, за да живеем в охолство като емиратите. Това, което имаме като капитал, са хората, и в тяхното образование трябва да впрегнем много сериозни усилия. Също така образованието е нещото, което в по-дълъг период ще реши циганския проблем. Образованият циганин ще има много повече възможности да избере жизнен път, който да е различен от това да проси, краде и така нататък. Боя се, че образоването на тези хора ще е свързано с някакъв момент на насилие от страна на публичните власти. Поне в началото. Но нека го кажа пак – аз съм привърженик на безогледното харчене за образование. Знам, че в ушите на някои икономисти звучи скандално, но това трябва да правим.
Другото сравнително ново около вас е, че бяхте избран за Мениджър на годината. Какво означава за вас това отличие?
Означава признанието на професионалната общност. Все пак става въпрос за много шарено жури, методика на Делойт… Ласкателно е за мен, не бива да го крия. Но все пак това е позиция на пръв между равни. Има много хора, които имат подобни постижения и качества. Хубаво е към края на годината човек да има повод да се види с колеги, да се усмихне, да каже няколко уж умни думи.
Първото, което вие казахте тогава, беше, че сте случили на екип. Това ли е най-важното за успеха на един мениджър?
В една голяма организация, каквато е нашата, човешкият фактор е ключов. Екипната работа също е ключова. Като махнете чисто финансовата същност на нашата работа, банката остава една пирамида от човешки взаимоотношения, на върха на която се е случило да бъда аз. Но аз не мога да контролирам ефикасно пирамидата без този екип.
Цялото интервю можете да прочетете тук.